16 април 2016

Среща


Времето традиционно се представя като вектор насочен откъм миналото към бъдещето. Стрелата на Зенон. Тази традиционна представа обаче пренебрегва  изключителното във факта, че бъдещето ни засреща в настоящото и се оттича в миналото. И ни оставя различни от това, което сме били.

Всяка промяна ни връхлита откъм бъдещето, но това съвсем не отменя необратимостта на времето - какво би могло да бъде е дадено единствено в рефлексия post factum.
Хайдегер има един хубав термин за тази посока на времето - неизпреваряемостта на смъртта. Колкото и да тичаме - тя избира кога да се спре и да ни засрещне.

14 април 2016

Онтичният смисъл


„Трансцендентализмът, от своя страна, казва:
битийният смисъл (Seinssinn) на преддадения жизнен свят е субектно формирование, постижение (Leistung) на опитно узнаващия, на донаучния живот“.

Хусерл, Кризата..., § 14


Забележително е, тук Хусерл говори, разбира се не за битие, а за битиен (онтичен) смисъл (Seinssinn). Като такъв смисълът наистина е постижение (Leistung), той никога не е като че из-от само себе си даден. 
Още един обаче много важен момент има в горното изказване - науката от своя страна е предопределена да ползва битийния смисъл наготово. Поради което и най-големият учен не може да бъде имунизиран спрямо една, както жизнена, така и морална наивност.

12 април 2016

Вавилонското междуетажие



„Наистина оказа се, че ако и да си представяхме кула, която трябваше да стига до небето…”

Кант, Критика на чистия разум (B 465) 



Наративът за Вавилонската кула е наратив за претенция, но и за суета (vanitas). Както показва етимологията на думата, суетата е хипертрофирала пустота, празнота, безсъдържателност – излишество от безсмислие.


Бива да си представяме Вавилонската кула потънала в разруха, изнемогваща из от собствената си остатъчна тежест, но и като място на печален карнавал. Карнавалът вече ознаменува единствено самия себе си - почините за него са отдавна забравени, възвръщането на смисъл - отдавна изоставено.

Топосите на карнавала са междуетажията. Самите етажи със своята недвусмислена таксономия, овехтяла номерация и локализация са станали неуютни за „празнуващите”. Те не са мястото, където може да се практикува смесването на езиците.

Смесването на езиците трябва да се схваща не чисто и просто интердисциплинарно, а най-вече като смесване на обектни и метаезици. Литературата привидно рефлектира върху собствения си „жест”, смесвайки се с метадискурса на литературната критика, критиката от своя страна се маскира като литература, с характерна претенция за творчество. „Посланията” се криптират зад термини и позьорски език, така че предварително да се снеме всяко изискване да реферират към значение. Не на последно място „литературата” с охота прибягва и към суб-литературен език, за да изнасили още веднъж всеки възможен остатък от непринудено веселие.

В обръщение на междуетежията са вече само имена (nomina), нежели идеи. Реферирането към чуждо име или кръжец, е само прикрита автореференция към собствения си кръжец или авторство.
Новите „автори” сардонично оплакват смъртта на авторството, но и трескаво узурпират правото за денотацията му...

Vanitas vanitatum...

11 април 2016

Gesta


Понятието за жест обикновено се мисли контекстуално - жестовете могат да бъдат адаптори, илюстратори, регулатори, емотиватори... в една вече дадена ситуация. Но в същността си жестът е онова, което може да създаде нова ситуация и да предложи нов контекст за осмисляне. Онова, което свободният жест първично провокира, е смислотворчество.

Жестът може да е книга, писмо, присъединяване, творение, ангажимент. Онова, което изначално го характеризира е, че въвлича в света новото.

P.S. Gestus е минало причастие от латинския глагол gerere, който означава "извършвам", "изтъквам", "изваждам наяве". Доколкото обаче gestus е овъзможностяващо новото, той е бъдещо причастие.

10 април 2016

Апология на търпението с унтертонове


Търпението оставя светът да бъде, а случването да става.

В монотонността на ставащото търпението не открива нищо, което да би могло да предяви претенциите си за новост. Ето защо то не търси да превари никой факт.
Оставя ги да се самозаявят, в техния нахално безсмислен контраст. В препирането им да бъдат различни, те прегарят. Сбърчват се като шума, неиздържала теста на огъня.

Случки, случки, случки, нощни пеперуди на суетата...

09 април 2016

Отказ от искреност


Изкуството довежда красивото на бял свят, както Хеката извежда Персефона от царството на мъртвите. Възможно ли е преживяването на красота да е лишено от искреност?

Единствено ако вече сме се отказали да сме живи.

08 април 2016

Изкуство и искреност


Всеки жест изкуство следва да се ситуира в хоризонта на една възможна искреност, в противен случай той губи смисъл и става противо-смислен (widersinnig).

Процедура за верификация на това, що е искрено и що не, естествено няма.
Нейното присъствие по-скоро се отнася към онова, което Хусерл нарича евидентност (Evidenz).

04 април 2016

Свободата е действителна чрез собствената си идея



„За едно същество, което не може да постъпва другояче освен според идеята за собствената си свобода, важат същите закони, които биха задължили едно същество, което е действително свободно”.

Имануел Кант
Основи на метафизика на нравите, с.112 


Някой вероятно обаче би се усъмнил, че в нас битува идеята за собствената ни свобода. И най-малкият опит я доказва (идеята). Дори когато се чувствам принуден към някакво действие, аз се чувствам принуден тъкмо по отношение на идеята за свобода, която изконно си приписвам. (Принуждавано може да се чувства само едно имащо се за свободно същество.)

В крайна сметка аз мога де се осъзная като принуден (или респективно като свободен), само доколкото a priori се имам за свободен.

03 април 2016

Знание срещу инертност


Съображения от изцяло теоретичен характер, т.е. такива доминирани от знание или увереност, много трудно могат да ни мотивират към действие или въздържание. За съвременния човек все по-важно е самото вкусване на действието или бездействието, и тъкмо то е онова, което всъщност го мотивира първично в жизнения му избор. И тъй като вкусът от действията ни е до голяма степен въпрос на навик и привичка, ние във все по-голяма степен ставаме жертва на инертността на собствения ни живот.

02 април 2016

Отдаване и неискреност


Човек, отдавайки и доверявайки се, всъщност бяга от себе си. Бягащият отнякъде или нанякъде винаги е в плен на непълнота.

Защо ли нямаме сили да се отдадем на нещо тъкмо тогава, когато сме привидно цели?!?

Из "Книгата на Р."