25 ноември 2014

Съзнание и съществуване, Декарт и Хамил


Любимият ми музикант и поет Питър Хамил има един твърде симптоматичен стих:

Only dimly aware of existence, only dimly existing awareness...

Само смътно осъзнаващ съществуването си, само смътно съществуваща осъзнатост...

Стихът е от Pioneers over c или Пионери отвъд скоростта на светлината. Впрочем в някои от ранните текстове на Хамил има особена жилка екзистенциален футуризъм.

Въпросът ми тук обаче е по-скоро теоретично философски: Какво ни кара да оценим двата израза като идентични или най-малкото синонимни? Какво ни кара да отъждествим смътно осъзнатото съществуване със смътно съществуващото съзнание?

Какво друго освен прозрението на Декарт, че Азът е тъкмо онова особеното измежду нещата, в което мислене (съзнание) и съществуване съвпадат?

17 ноември 2014

'Нимфоманката' на Триер


Последният филм на Ларс фон Триер - Нимфоманката (2013) - бе за мен разочарование.
Филмът от една страна изглежда изцяло и тенденциозно направен с единствената цел да вбеси досадните и вече откровено груби критици на режисьора. Триер сякаш взима един свой публичен образ на провокатор и се опитва да го хипертрофира. В този план филмът може да се тълкува като художествена подигравка.

От друга страна обаче, на моменти като че ли Триер се опитва да направи и нещо сериозно. Това разрушава филма като цяло. Той се превръща в една протяжна и абстрактна, куха, а на моменти натуралистична аналогия на секса (и сексуалната игра) с разни човешки активности и културни феномени - риболов, нумерология, кулинария, музика.
Резултатът за мен бе отегчителен, а главната героиня - неадекватен, противоречив и несъстоятелен образ.

Единственият по-завършен образ - този на възрастния човек-"благодетел", който през целия филм бавно бе изграждан като търпелив, благожелателен и сякаш теоретично отстранен слушател, бе нелогично отстрелян в края на филма - при това не точно с куршум, а с една реплика, която го представи като безчувствено и похотливо страче.

11 ноември 2014

За чистото удоволствие


Често съм се замислял, какво би представлявало едно чисто удоволствие?
Под това нямам предвид удоволствие в "чист вид", т.е. осакатено, изолирано удоволствие. По-скоро визирам свободното, автономното удоволствие, неотровено с външни, себични примеси.

Винаги съм си отговарял, че подобно удоволствие би могло да бъде единствено незаинтересовано, т.е. естетическо по характер. Удоволствие насочено към съзерцание на произведение на изкуството.

Русо обаче сякаш разширява спектъра със следното описание и още повече контекста, в който го дава:

Вашите удоволствия не бива да бъдат изтънчени или купени с пари, не бива да ги трови принудата или личния интерес.

Русо, из Писмо до д'Аламбер

В един по-широк смисъл тук следва да бъдат включени и удоволствията от свободното, чисто доброжелателно общуване. В известен смисъл - общуване по детски.

07 ноември 2014

Nullius in verba


Nullius in verba е девизът на Лондонското Кралско научно дружество (1660). Твърде симптоматично, той като че точно отразява борбата срещу два от идолите на разума описани от Франсис Бейкън близо половин век преди основаването на самото дружество (а именно в Нов органон - 1620).
 
Nullius in verba би могло да се преведе като: Въз основа думите на никого (буквално: На никого в думите).
Това би могло да се тълкува  двояко. Ако акцентът падне върху никого (nullius), тогава девизът следва да се разбира като реакция срещу "идолите на театъра", т.е. срещу възприетите авторитети и завършените системи. Така девизът следва да се тълкува като: "Не се доверявай никому, независимо от авторитета му, а се старай да постигнеш всичко със собствения си разум". Ако обаче акцентът падне върху думите (verba), тогава той следва да се разбира като реакция срещу "идолите на пазара", т.е. срещу доктрините, основани само върху употребата на думите, а не върху опита и действието. Един вид: "Не се доверявай на думите, а само на онова, което може да се постигне с действие".

Още един пример, че дори практиката на науката върви след теоретичното (философското) й обосноваване.

03 ноември 2014

За двата вида високомерие /из 'Книгата на Р.'/


Предполагам, че има два типи хора: такива, които изпитват удовлетворение и дори същинско щастие при постигането на определени цели и други, които могат да изпитат щастие само в моментите, когато са свободни от всяко целеполагане.
Първите живеят от работата, вторите от играта. И двата типа хора са високомерни по свой начин.

Мен ме безпокои високомерието най-вече на втория тип хора, защото аз по-скоро се числя към тях.
Тъй като при подобно високомерие в крайна сметка в предмет на игра би се превърнал и самият смисъл.