19 март 2013

Висота и близост


„Защото когато душата преследва и се възхищава от друго,
тя със самото това се признава за по-лоша и по-низша от това, което преследва и от което се възхищава”
Плотин, Енеади, V.1.2 

Човек е в състояние да презира самия себе си само доколкото осъзнава, че идентифицирайки се с нещо низше, наред с това е способен да се идентифицира и с нещо висше. Плотин използва тази възможност за самопрезрение за да удостовери тъждеството на личността с душата (интелекта).

Дали тогава неспособността да погледнеш на себе си като на нещо низше имплицира отсъствието на душа (или пък обратното - абсолютното тъждество с нея)? Първото не е задължително - човек често не подозира за ултимативната близост на най-близкото нему.


17 март 2013

Материализъм или идеализъм


Дори и най-крайният материалист ще признае, че има ясна разлика между нашите усещания за телесни състояния – например за телесна болка от една страна и чувствата или емоциите от друга (често част от които изпитваме по отношение на първите). Едно и също усещане за болка може да бъде придружено било с чувство за самосъжаление, било с желание да привлечем съчувствие или дори с чувство за самоирония и пък самоснизхождение, а защо не и с чувство на гордост, че не й се поддаваме.

При това ние сме далеч по-склонни да идентифицираме самите себе си с този втория ред на усещания*, които традиционно са се наричали душевни, нежели с първите.

Т.е. в идентификацията си ние сме далеч по-искрени идеалисти, отколкото в действията си.

* Дейвид Хюм нарича тези усещания от втори ред - "усещания на рефлексията".

11 март 2013

За цвета на небето


През тези зимни месеци бях забравил колко синьо, синьото на небето е. Такова синьо не може да бъде симулирано от екран. Защото небето съвсем не пред-ставя нещо, такова, каквото то не е, а небето просто е.
Е синьо.

из Дневник на Маурицио де Агостини

10 март 2013

За цвета на мислите


Синът ми Петър заяви в отговор на въпрос, че мисълта не може да има цвят или форма. Мисъл не може да бъде нито кръгла, нито синя. И е почти категоричен, че дори ако мислим за нещо синьо, самата мисъл не става синя. Нещо, в което не е бил толкова убеден, например, Аристотел.

Да, все пак мисълта е нещо различно от онова, за което тя е мисъл. И въпреки че е мисъл тъкмо за него, тя не приема неговите характеристики.
Но странно... Как тогава можем да разпознаем, че тя е мисъл тъкмо за него?!?

07 март 2013

Вещи, истории, мисли


Детето е очаровано от разнообразието на света и от многообразните начини, по които светът е в състояние да откликва на действията му. С всеки следващ ден обаче аналогиите от типа „това е като това” ограбват уникалностите. Сетивата престават да носят вест за този чар. Ръцете се досадяват от тривиалните операции – разкодиран в своя тип, всеки предмет става безинтересен.

Тук идва мястото на историите – историите носят чара на неизвестното, героите обладават в себе си странна непредвидимост, която мами въображението. Но постепенно героите са подреждат в типажи, а историите се вмъкват в рамки. Пълнежът им вече не е в състояние да носи новото.

Остава мисленето, за него остава съхранен един свободен от образи свят на детайли и отношения. Трудно е обаче да се научим да мислим отвъд образността, трудно е да се научим да се взираме отвъд видимото. На пътя към това ново богатство стоят клишета. Клишетата са превъзходно пригодени за репродуциране. Те заместват мислите.