22 февруари 2011

Субект, обект, проект и ... игра


Има три твърде често употребявани думи, присъстващи във всички европейски езици, формирани с помощта на различни представки от иначе скромния латински глагол iacio (ieci, iectus). И това са именно думите суб-ект, об-ект и про-ект. А скромното iacio означава на латински просто хвърлям, нахвърлям, (за)мятам.

Можем да разберем трите думи, или по-точно да разберем техните понятия, едва във връзката помежду им. Чрез думите субект и обект се бележат онези две полюсни единства (несиметрични), свързани помежду си именно чрез проекта. Казано простичко: субектът е проектиращият (замятащият, нахвърлящият), докато обектът е проектираното (заметнатото, нахвърленото). Казано другояче, субектът е стоящият в основата на (sub) проекта, докато обектът е стоящото пред (ob) проекта, първоначално в качеството си на задача, впоследствие в качеството си на резултат.

Проектът представлява понятийна мрежа, заметната върху предмета, който едва чрез последното добива статуса на обект. Схванато пейоративно проектът е насилие над предмета, субектът е насилник, а обектът е трупът, резултат от въпросното насилие.

Ето как светът на субекта и обекта представлява насилнически свят, та затова и голяма част от енергията на постмодернизма отива в посока деструкцията на въпросните две понятия. За да разрушим обаче субекта и обекта, първоначално трябва да сме разрушили проекта. Разрушим ли обаче проекта, с това понятия като цел, целесъобразност, полза стават проблематични в човешкия свят. Хубав свят се ражда оттук - свят свободен от целесъобразности и ползи и това може да е само светът на играта.

Играта обаче не е нашия свят.

20 февруари 2011

Ушите ми са големи


ушите ми са големи
безсмислено Големи
като разперена колода карти
испанско ветрило
или Чергило за кола
единственото
което мога да ти предложа
е Подслон срещу дъжда
или таен миг за една целувка

Маурицио де Агостини, из Поетични помисли

16 февруари 2011

Уплах и страх


В българския език има две думи, които на пръв поглед имат много сходно значение: заплашвам и застрашавам. Това обаче е така само на пръв поглед и тяхната разлика може да ни разкрие и разликата в значението на думите уплах и страх.

Заплашвам означава отпращането на заплаха, нещо което цели да предизвика уплах у онзи, към когото е насочена. Т.е. същността на заплашването се състои в това да предизвика промяна в психологическото състояние.

Застрашавам обаче нито цели, нито предизвиква промяна в психологическото състояние на застрашения, а бележи нещо (или по-скоро нищо), което го засяга в цялостното му съществуване и устои. Нещо/нищо, което тегне над целия него без оглед на психологическото му състояние. Ето защо страхът, че сме застрашени, това не е психологическо състояние, това е начин на съществуване. Нашият начин.

___________
В почит и прочит на Киркегор.

11 февруари 2011

По Достоевски: страдание и революция


Има нещо опияняващо в това да се чувстваш изоставен, отхвърлен, пренебрегнат и неразбран. И опияняващото е свързано тъкмо с производното оттук усещане, че не си длъжен за нищо и че същевременно всичко ти се дължи. Във въпросната изоставеност ти смяташ, че имаш основание да се умиляваш от себе си. И наред с това се чувстваш абсолютно независим, свободен от всяка отговорност към другите (и към света изобщо), тъй като считаш, че тяхната жестокост те е освободила от всякакъв ангажимент към тях.

Как да не се превърнеш в революционер (или социален инженер) в страданието си?!? - Ти имаш свободата, та и дори дълга (тъй като светът е зъл), да отхвърлиш всичко налично. Какво по-чудесно от това - дълг и свобода да съвпадат!

09 февруари 2011

Изкушение и изкуство


Изкушение и изкуство са думи с един и същ произход, като и двете препращат към общия си корен в думата вкус. Изкусителното примамва да го вкусим, а възприемането на изкуството, с право казват, също е въпрос на вкус. Тук обаче думата вкус очевидно се разпада на две противоположни значения, при което единият вкус призовава към директна консумация, а другият - към дистанцирано съзерцание.
Забележително е, че самото изкуство не бива да се вкусва, не бива да се опитва, нито да се опипва, а аз не бива да съм изкушен от предмета му, не бива да желая да го обладая. Предметът на изкуството ангажира не моята лъст, а моята свобода.

Симптоматично е обаче, че дори и лъстивият вкус в днешно време замира. Все по-малко хора се чувстват изкушени в нещо, дори смяната на мобилните играчки се води не от страст, а по-скоро от страх да не се окажеш извън времето. Дори сексът вече не е изкусителен, все повече хора предпочитат неговата репрезентация или външна симулация. Няма изкусителни преживявания, няма усет за приключенство, онова което е неговият блед заместител, това са симулации, снимки, най-общо знаци за преживявания в социалната мрежа. Удоволствието вече изцяло е заместено от своя знак (или репрезентация).

От такова не-лъстиво съществуване, парадоксално, страда тъкмо изкуството. Лишено от своето друго, неговата чистота вече не е достойнство, неговата безкомпромисност вече не е извисеност.

05 февруари 2011

Първата жертва


Съзерцанието е свободното време на свободния човек.

Съзерцанието е предусловие за спокойствието като жизнена нагласа.

Съзерцанието е първата жертва на модерния свят.


из Дневниците на Маурицио де Агостини