30 септември 2008

Биант и Сократ


Биант би казал: "Не използвайте дребните ситуации за да проектирате смисъл."

Сократ би казал: "Не биха останали едри".

23 септември 2008

"Забриски пойнт" на Антониони


Няколко визии-идеи от филма Забриски пойнт:

1. Новият Едем, рекламното градче в пустинята, това е един свят, в който дори потребителят (човек) изглежда като продукт (стока). Онова, което човек постоянно купува в Америка, е всъщност своя собствен статус на стока.

2. Фигурата на “студента, на име Карл Маркс”. Редовите полицаи не знаят кой е Карл Маркс, въпреки че те са тъкмо от средната класа. Това е възможно тъкмо и само в Америка. Защо? Защото в Америка собствено няма средна класа. Социалният статус е толкова “самопонятен”, че няма нужда да бъде мислен (осъзнат).

3. Бягството в пустинята: от птичи поглед се вижда колко поразително си приличат градския пейзаж и пустинния пейзаж – бягството е възможно само от една пустиня в друга.

4. Любовната сцена в пустинята – в края на този епизод се вижда, как мултиплицираните групички са толкова самотни и изолирани помежду си, както е и един сам човек сред другите.

5. Драматичната сцена към края на филма – американската полиция, първо стреля, а после преговаря. Онзи, който се поставя извън социалния ред, макар и да не застрашава никой индивид поотделно, а само символната роля на Америка като цяло, подлежи на обстрелване.

Това са само няколко перспективи на възможен поглед към елементи от повествованието. Изброяването им има за цел само да покаже, че зрителят няма нужда да се спира само на визуално-естетическия план, за да оцени филма.

09 септември 2008

Кийт Емерсън в Пловдив


За музиката на Емерсън сякаш не съществува нищо тайно и скрито, всичко би трябвало да бъде безостатъчно изразено със средствата на музикалната форма, дори това да бъде на цената на прекомерност, излишество и хипертрофия. Може би тъкмо затова е ентусиазъм да слушаш Емерсън на живо – усещането, че пребиваваш на гребена на кръговрата - там където всичко прелива и въпреки това ти, бидейки в музиката, пребиваваш.

Въодушеви ме наситеното електронно звучене (особено наличието на аналогова електроника – чистотата и откритостта на 70-те), хареса ми новия аранжимент на старите композиции, в който беше търсено да се подчертае авангардното им звучене, не ми допаднаха обаче новите композиции, които откровено залитаха към поп-стилистиката на прогресив-метала (дори под покривалото на един по-разчупен аранжимент) – някак си осъзнаваш тъжния факт, че един голям музикант дори и на възраст е загрижен за това да продължи да продава.

03 септември 2008

Духовност и патология


Дали за това да си истински ангажиран с изкуство и дух се изисква някаква патология? От всички страни се крещи: Да! Обяснението: Всички гении били или хомосексуалисти или шизофреници или поне невротици. А в най-добрите случаи - трите едновременно. И учтиво се дообяснява: тъкмо поради това те са били гении и нищо друго.

Самите „хора на изкуството”, въодушевено прегърнали въпросната теза, приписват на своите меценати облика на благотворители на заведения за душевно-болни. Хора със „същински възможности” не само даряват пари за изкуство, но освен това с готовност консумират готовия продукт. Та какво е това ако не най-префинен мазохизъм и/или най-височайшо снизхождение към „бедните и низшите духом”?

Честно казано патология наистина има, но тя е с обратен знак. Неин симптом е именно „мисълта” на парвенюто, че за да се занимаваш с дух – това означава или да си болен или да си играеш на „стъклени перли” през времето между две посещения в тоалетната.

02 септември 2008

Рик Уейкмън в Пловдив


Рик Уейкмън изнесе разкошен концерт снощи и показа едно ново лице за своите почитатели. Както той сам спомена: за пръв път прави нещо подобно. Единственият му инструмент бе класическо пиано, в съпровод на симфоничен оркестър с хор, при това без никакъв електрически звук. Това би могло да е естествено за много музиканти, но съвсем не и за един от пионерите в използването на синтезатори и в прекрачването на стилистичните граници на класиката и спояването й с рока.

Рик Уейкман излезе с достойнство от това изпитание. Показа блестящата си инструментална техника и заедно с това подложи композициите си на разголващото звучене в парадигмата изключително на класическата музика. Един според мен рискован ход, като се има предвид популярния елемент във всичките му, в това число и най-ранните му и силни авторски албуми. Но именно в това той показа неподправеното лице на един чудесен музикант и очарователен човек.

За онези, които не познават обичайната стилистика на Уейкмън като творец и музикант бих препоръчал брилянтната му клавирната работа в знаковите албуми на Yes: Fagile (1971), Close to the Edge (1972), Tales From Topographic Oceans (1973) и самостоятелният му проект The Six Wives of Henry VIII (1973).