31 юли 2007

Любовно писмо /разказ/


Обичам те! Все още не знам името ти, но знам очите ти. Всяка сутрин съм все там за да наблюдавам как се качваш в автобуса - нежното ти краче върху стъпалото...
Сигурен съм, че няма друга жена с тъй тънък глезен.
Какво очарование е да открия сутрин с какво си облечена - на теб всичко ти стои тъй добре. Обичам те в пола, тогава си една женствена и деликатна, ефирна и чудесна; обичам те и в панталон, онзи черния, прости ми, моля те, но тогава те гледам най-вече в задника. Обичам движенията ти, отпускам се по плавността им, вече наистина откривам някаква промяна - има нещо по-рязко в тях, но дори когато си рязка, тогава също си прекрасна - правиш го с един тъй естествен жест - сякаш разрязваш пространството на две и то остава да трепти в недоумение... Най обичам, когато седнеш в автобуса. Тогава винаги съм точно зад теб, дори да трябва някакви лелки да ме изгледат с възмущение, когато си пробивам път до теб. Тогава мога да съзерцавам косата ти на воля, да търся отблясъците й във всеки лъч, да се радвам на преливащото многообразие на нюанси. Дори веднъж, когато автобусът рязко зави, аз се наведох и я подуших - ухаеше на цветя. Истински цветя, не шампоан, готов съм да се закълна...
А най-обичам да те гледам когато пиеш кафе, толкова е тъжно сутрин, ако не се появиш там. Когато отпиваш, очите ти са тъй замислени и отнесени, тъй непредвидимо матово дълбоки. А устните ти прилепват бавно към ръба на чашата и аз чакам в предусещане откъсването им - сякаш два листенца се разлюшват за миг лекичко от вятъра...
Когато станеш и тръгнеш, а аз проследя походката ти, понякога тъй небрежно криволичеща и незабързана, тогава отивам да видя по чашата ти следата от червилото. В този белег сякаш се е запечатала невъзможността да те имам. Ще ти кажа честно, тогава най ме боли.
А на обедната почивка пак съм там, пред входа, харесва ми когато премижаш и наведеш глава за да прекрачиш последното стъпало. А веднъж вятърът пресрещна полата ти, онази тънката и дългата (рядко я носиш, защо ли?) и я впи между краката ти, и тогава аз видях формата им, запечатана в спомена ми. Видях всичко, дори и леките издатини на колената ти.

Утре ще ти дам това писмо, пък каквото ще да става...

____________________________________________
Внимание: горното е разказ, т.е. художествен текст. Всяка прилика с действителни лица и събития е по специфичен начин случайна, единствено по силата на което може да е и естествена.

28 юли 2007

Импресия за думите

Някои думи все още витаят в миналото. Трудно е да ги измъкнеш оттам. А ако все пак успееш, то те са обраснали с впечатления, паяжина от впечатления, при която трептенето на всяко отделно възелче кара да трепти цялото. Думите обрасват с осезания най-вече през детството. Тогава те са не просто знаци, а мрежи, с които улавяме света. Всичко може да се открие в една такава мрежа: цял миниатюрен свят от детайли, преливащ от светлосенки, трептящ и стаен, чакащ да бъде разгатнат.

Тогава думите не живеят във връзката помежду си, а в единство с посочването. Те носят в себе си очарованието на първата ситуация, в която сме ги употребили. Това не са гланцираните думи от списанията, нивелирани в своята импотентност, а живите думи на въображението, за всяка една от които то е подготвило своя многоизмерен образ.

Моля, по-внимателно с думите. Те дишат.

27 юли 2007

Одисей и сирените или за диалектиката на свободата



Одисей е овързан. Той не е свободен от въжетата. Той обаче е свободен в своя избор да чуе песента на сирените и да не се остави да бъде отведен от нея.
Неговата несвобода е извикана да служи на една друга свобода.
_________________________
Картината: Джон Уилям Уотърхаус, Одисей и сирените, 1891

24 юли 2007

За всеядството в изкуството


Разгледаният по-долу феномен (потребителското отношение към културата) е тясно свързан и с един друг, който с право можем да наречем всеядство.
Човек може и да не е предполагал, но и по отношение на изкуството също може да има всеядство, досущ като онова, характеризиращо познатия вид домашни животни, които никак не са придирчиви към онова, което похапват.
Основанието за това е следното: хората, лишени от естетически вкус (нещо, което те самите често наричат „претенции”, когато го срещнат у другите) са склонни да консумират абсолютно всичко, което медиите им предложат под щампата „изкуство”. При това те го консумират с апетит, защото въпросната щампа напълно задоволява глада им да се чувстват „културни”, „интелектуални” или пък „извисени”. Тези хора посещават всички концерти на вносни (т.е. вече признати) изпълнители и на всичките концерти остават „потресени”, „покъртени” и „възхитени” от въпросните музикални „титани”. Тези хора са първите по всякакви кино-панорами, коментират, препоръчват и изговарят с благоговеен трепет имената на всички най-модни режисьори. Тези хора четат всички актуални книги, вдигнали някакъв медиен шум, като консумират дори "фентъзи", поради липса на други достатъчно модни книги. Всъщност последното май консумират с най-голямо удоволствие (грях, който в техни очи е наистина извиним, предвид останалата им "културност").
Единственото, което остава неясно с оглед на такива хора, е дали те все са в състояние да направят малката разлика между изкуство и бестселър. Или пък още по-малката разлика между събитие /произведение/ натоварено с медиен шум и събитие /произведение/ натоварено с естетическа стойност. Всъщност единственият достатъчно честен отговор е: „Не”.

Психологическа скица на "културния потребител"


С какво се характеризират хората склонни към потребителство в сферата на културата и изкуството? Ами първа и основна тяхна характеристика е това, че те са напълно лишени от собствено мнение, по-точно казано от собствена позиция и собствен вкус. Нещо повече - въпросните хора се страхуват да притежават такива. Ето защо те предоставят личното си право да упражняват собствен естетически вкус и собствени възгледи на определени вече културно-институционализирани субекти: например – на специализирани музикални магазини, на тематични поредици книги от определени издателства, на рубрики за култура в дадени периодични издания или в интернет сайтове. Доверявайки се на въпросните „институции” потребителите приемат с най-голяма охота груповия вкус за свой. С това те вече се чувстват напълно уверени в правото си да харесат дадено произведение. Нещо повече – те започват да се надпреварват в усилията си да изразят възторга си по отношение на него калкото се може по-"изискано" или пък по-духовито от останалите. Определени хора, чрез това си умение се превръщат в говорители на дадена група потребители и се ласкаят да наблюдават себе си в тази роля. В групата започва да се поражда една определена еуфория на общия вкус. Всеки е въодушевен, че може да открие своя телешки възторг по отношение на даден културен продукт (филм, албум или книга) изписан и на лицето на своя съсед. Собствено мислене в групата не се толерира. То би застрашило общата еуфория. Двата единствени критерия за да бъде оценен като „прекрасен” даден културен продукт в подобна група са следните: да бъде узаконен от дадена културна институция или медия и по възможност да се консумира леко и без затруднения.
Другата основна черта на потребителя на култура е, че той консумира изключително продукти излезли на пазара през последните дни. Той сякаш си въобразява, че книгите, музиката и филмите също имат срок на годност, подобно на хранителните продукти. Въпрос на лично достойнство за въпросното лице е да изкаже своя възторг (в някои редки случаи и резерви - също групово регулирани) по отношение на най-новия културен продукт, с което да покаже, че това вече го е изконсумирал. Това му дава поредната доза актуалност, която той болезнено чувства, че постоянно му се изплъзва. Истеричният стремеж по отношение на най-новото в изкуството никак не се различава от аналогичния стремеж по отношение на най-новия модел GSM или пък автомобил. Единствената разлика е, че субектите на първия се изживяват като далеч повече възвисени и издигнати от останалите. Въпросният стремеж към актуалното е вече инстинктивно имплантиран у тях от принципите на консуматорското общество и успешно поддържан от огромния рекламен апарат.
На базата на казаното дотук, може да се разбере защо потребителите на култура показват пълно безразличие към класическото изкуство. Нещо повече – класическото трябва да бъде държано далеч или опитомено под рубриката „снобизъм”, за да не може то да застраши и изобличи пошлата липса на всякакъв вкус и способност за преценка у въпросните потребители.
Една обаче твърде неприятна страна на потребителите на култура, която рязко контрастира с тяхната привидна безвредност, е, че ако някой друг прояви смелостта да има собствена позиция и преценки, те са склонни да му се нахвърлят, обвинявайки го в пресилена категоричност, претенциозност и поради това субективизъм. И в крайна сметка в снобизъм. Плаващите по-общото течение обвиняват притежаващите самостоятелна преценка в собствения си грях – именно в снобизъм. У потребителите на култура се изявява инстинкта на стадото хиени изправени пред силния звяр-единак - те нападат групово. Те нападат най-вече личните преценки, чрез които чувстват, че въпросният субект се отличава от всички останали. В това те се чувстват оправдани и сигурни. Закономерен резултат от това обаче е, че те развиват злоба и завист към всяка проява на ярка индивидуалност. Към нещо, което те се самоосъждат, никога да не проявят!

23 юли 2007

Хайделберг


Неделя е. Невидим дъжд мокри улиците. От време на време просвистяват гуми на призрачни велосипедисти, всеки затворен в собствена килийка от валидност.
Есен е и листата на бръшляна са добили кърваво-оранжев цвят, горят върху отсрещната стена. Целият Нойенхаймерфелд сякаш се е отместил в една пуста, мрачно-контрастна, осъвременена приказка от братя Грим. И без сюжет. Всичко тук, дори и призраците, се движи по траектории, плавно и достолепно. Винаги можеш да предвидиш къде ще се намира то в следващия момент. Аз вървя край Некар и съзерцавам полюшващата се походка на патиците. Също и при мен, всяко следващо място очаква да ме приеме. Дали не съм призрак? Поемам шумно въздух в дробовете си и бавно го изпускам. Вероятно още не съм - правя игрив отскок встрани. А градът бавно и сякаш уморено се връща на предишното си място.
Тръгвам надясно по моста и наблюдавам спокойните, привидно подвижни води на реката. Някъде методично забива камбана, вероятно църквата е методистка. Един град от протестанти на фона на католическия много-образен барок.
Мадони с чужди цветове ме наблюдават, кацнали по ъглите на сградите на Хауптщрасе. Старият перуанец отново е там, свири на китарата си и подрънква ритмично по камъка с привързаното на крака си снопче от кестени и бадеми. Редицата старинни бирарии с педантично поддържан уют премигват свещъчно през прозорците си. Излизам на Корнмаркт - черен, опушен от времето камък и позлатените корони на Девата и Младенеца, в центъра на площадчето, на пиедестала, сред подстригани дръвчета. Замъкът, целият в доволно червен камък, е кацнал контрастно горе, върху все още тъмно зелените хълмове.
Очите си почиват, вливат се навътре, а споменът от скоро-изпитата бира все още се разлива блажено по тялото ми...

20 юли 2007

Одисей /ескиз/

Тишината зове и те оплита в невидима омая. Звукът на тишината - сладък, неотменим, фатален. Опитваме се опровергаем тишината чрез шумове - това е все едно да напълним морето с пясък.

Шумът е винаги шума - белегът на есента, когато листата падат и се разстилат. В самата тишина няма есен - всичко е един сезон, Персефона е поканила майка си Деметра в царството на своя съпруг.

Кое пробужда тишината? - Звукът на цитра, там под баняна. Млада индийка, гърдите й са малки, стегнати, а точката на челото й е като трето око. Окото на Циклоп. Аз, Одисей, го ослепих и се примесих сред овцете, руното им застилаше моите очи и аз подушвах урината им, слама и безвремие.

Пенелопа ме чака. Водни пръски и образът на Атина на носа, а другарите наблягат на веслата. Ще заобиколя земите на лотофагите. Който няма минало е блажен в настоящето, но пък няма и бъдеще.


19 юли 2007

Антинатуралистично


Интересно е, че мозъкът няма никаква роля при създаването на представата за "реален свят", а още по-малко за представата "Аз".

Същества надарени само с мозък, но не и дух, живеят само в околна среда (която се свежда до съвкупността на наличните дразнения и до проекциите на безусловните рефлекси), но те не живеят в свят. Тази разлика между "околна среда" (Umwelt) и "свят" (Welt) е много добре разгледана от Макс Шелер*.
Светът
съдържа и това, което ние винаги при-мисляме отвъд хоризонта на наличните вещи.

Колкото до представата "аз", показателно е, че животните не я притежават. Те не могат да разпознаят образа си в огледалото като "свой", плашат се и реагират агресивно като към съперник.

___________________________
* Макс Шелер (1874 - 1928) - немски философ и
антрополог, един от първопроходците на феноменологическото направление. Интересен факт е, че монографията на Мартин Хайдегер "Кант и проблемът за метафизиката" е посветена именно нему.

Съмва /разказ/


Крачка по крачка по коридора. Шумът от токчетата й ту се усилваше, ту заглъхваше. Тя сякаш си играеше с тишината, експериментираше. Защото това вече не беше нейната тишина, тя беше негова. Тишина плътна, тежка, инертна – и поради това досадна. Тишина с претенция, изпълнена със самонаблюдение и умора от всичко това. Затова тя просто вече не бе тук. Отиде си с мелодията на токчетата си – виртуозна, леко небрежна и поради това на фона на обстоятелствата: изтънчено вулгарна. Той остана зад болничната врата. Капка по капка – наблюдаваше движението на глюкозата по маркучето. Не чувстваше тялото си, чувстваше само главата. Тя се увеличаваше, бавно, но упорито, подпухна, обхвана леглото, стените, целият свят, съзвездие Андромеда.. Не остана никакво отвъд, с което да си комуникира. Това е проклятието, помисли - да си краен и малък, а заедно с това да си всичко. Да няма „другаде”, където да избягаш от себе си. Да няма пчела и цвете, а само мрак и маркучи, по които той да се процежда, и колкото по бавно, толкова по-добре. В това е цялата ирония на бавността. Съзнанието ти да препуска, ето днес вече е Дамаск, петуниите цъфтят, дамата в черно полага дланта си върху жарта, болката не е в ръката й, а в очите й. Всъщност това тук е другата бавност, тя е красива – тази на търпението, съзерцанието и на смъртта в живота. Да наблюдаваш как дъждът безбрежно вали над Макондо, как мрачните вади влачат дървета, крави, живовляк и вода, много вода... Хубава бавност е тази, а не като онази, ироничната.
Ироничната бавност е онази, градската - точно когато бързаш, а си в задръстване. Раззинал си уста, но животът ти подава в лъжичка малко по малко, на порции. Ще ти се да го изплюеш, обаче продължаваш неистово да проточваш врат и да искаш още и още... Знаеш, че това само удължава агонията, а искаш ли да глътнеш всичко нацяло, това означава да прескочиш живота и да минеш в смъртта, във вечния покой, в бавния дъжд над Макондо...
И да погалиш косите й, бавно, докато тя извръща лицето си от дъжда към твоето – първо виждаш нежната линия на страните й в мрачината, после очертанието на едната й ноздра, първо само като елипса, а после в цялата й прелест, тъмнината на дъжда в живота, кичурче измъкнато от кока й, по детски стърчащо, той отвори устни за да го лапне – и тогава се пробуди. Вселената върна предишните си размери, а той се оказа немощно тяло, петънце в болнична стая, в килийка, и видя огромните й бедра над себе си, разперени, плющящи, с висящи жартиери, чу стоновете й, малко театрално попресилени, но тя мамеше по-скоро себе си, а не мъжа, т.е. онзи задник, който в механична упоритост флуктуираше в пространството между бедрата й, напред - назад, еднобутално.
Вече съмна. Животът плавно продължаваше, без него. Сойката кацна на перваза и понамести криле, жена му правеше кафето, докато онзи, „задникът”, се прозяваше в леглото.
__________________________________________________________________________________________
Внимание: горното е разказ, т.е. художествен текст. Всяка прилика с действителни лица и събития е по специфичен начин случайна, единствено чрез което може да е и закономерна, т.е. естествена.

18 юли 2007

За възраженията срещу философията


Смислените възражения срещу философията могат да бъдат единствено отново философски по характер.

По отношение на философията може или да се мучи или отново да се философства (дори когато последното се върши аматьорски).

17 юли 2007

Въображението /етюд/


Въ-ображението е умението да възведеш нещо "в образ".

Но какво е образ? Образ е притежаващото форма, която да обладава свой завършен смисъл, т.е. форма показваща лик. Това от своя страна означава, че образът трябва да бъде от-лич-им и от-лич-ен.
Следователно въображението е онова, което задава лик и прави нещата отличени. Но това означава ли, че преди да дойдат до въ-ображението нещата са нямали свой собствен лик? Ако се съгласим, че те са притежавали такъв предварително, тогава ще трябва да приемем, че те са били въ-образ-ени преди това от някое друго въображение. Защото нищо не може да бъде в образ без въ-ображение.

Но за да имат нужда да бъдат въ-образявани отново нещата, това означава, че техният образ е бил загубил своята образна и от-лич-ителна сила. Това се случва именно с клишетата. От това, че техният образ е ежедневна разменна монета, той започва да се изтърква и да губи своя лик - престава да бъде образ. И тук идва ролята на въображението от втори ред: то трябва да използва онова, което някога е било образ - като материал за нов вид образ. Трудно е обаче за нормалния човешки ум да се откъсне от клишетата, които са толкова често в употреба, че са се превърнали в неговата собствена стойност. Именно това Франсис Бейкън нарича idola fori (идоли на пазара), идолите на всеобщата размяна. Те са убийците на всяко въображение.

Значи формата на стария образ трябва да стане материал за нов образ. Това обаче означава, че въображението за да може да извърши този преход трябва да излезе извън всяка образ-ност .
Но кое е отвъд всяка образност? - Онова, което е отвъд всяка образност, е мисленето, защото то борави не с образи, а с идеи.

Т.е. въображението от втори ред за да бъде осъществено се нуждае от мислене.

12 юли 2007

Атина


Атина е сух, жежък, средиземноморски град. Ако се качи на някой от хълмовете, например на прочутия Акропол (от acro - "укрепен" и polis - "град"), човек ще види едно море от бяло-сиво-сребристи сгради, изнемогващи под откровената светлина на слънцето, трептящи, налични, присъствени до краен предел и човек никак не би се учудил, че понятието за битие (einai) е конституиращо античната гръцка философия. Отсъства всякакво зелено - контрастът се създава единствено от сребристото на присъствието и от черното на сянката. Ако обаче човек се впусне в детайлите от града, тогава няма да види нищо антично - гмежта на хиляди коли и мотоциклетисти, пъплещи дори по най-малките улички и използващи всяко пространство да узаконят своето присъствие. Ще види, че и Античността, дори там където тя е запазена, не е присъствена, а е пред-ставена. Пред-ставена именно за туристическия поглед - тя е оградена, ограничена и заедно с това пре-експонирана. Тя стои единствено само за да бъде видяна, без да изпълнява никаква жизнена функция. Едно хербаризирано минало в един град без бъдеще...
И все пак Атина си има своето очарование. То е в шумната небрежност, която сякаш се доверява на климата - "твърде горещо е да си правим труда да бързаме", "твърде горещо ни е за да се самонавиваме". Цялата истеричност на съвременния космополитен град (в който времето е пари и следователно всяко забавяне е парична загуба) в Атина тъкмо е притъпена, озаптена и сякаш заляна със сиропа на слънчевата изотмора. Сградите са пуснали козирки от тенти над прозорците си, белнали се в редици от плавна средиземноморска архитектура - с плоски покриви, широки тераси, няколко-етажни. Най-приятно е в малките улички, в които времето е поспряло - запазени са малките работилнички, дюкяни от общото ни балканско минало - но те, разбира се, са вече прашасали, позанемарени и уморени от безразличието на живущите в съвременния град (където почти всяка стока е вече за еднократна употреба).
Това, което радва погледа е зеленината, точно поради оскъдицата й. Дървета почти няма, а там където все пак се срещат, те изглеждат отглеждани като в саксия, декоративно вели и по градински немощни на фона на сякаш самодостатъчните сгради. Изключение прави античната Агора (площада където са се събирали свободните граждани за да обсъждат делата на града, мястото, което Сократ е ежедневно е протривал със сандалите си, в ироничното си търсене на мъдростта). Агората е всъщност оградена като музей, в окото на града, там няма сгради, няма асфалт или каменна настилка - всичко е земя и пръст, както си е било, и тук-таме маслинови дръвчета и пинии, полегнали фрагменти от колони, а леко по хълма - цялото запазено тяло на един малък храм на Хефест, бога-ковач, съпруга на Афродита, извайващ стихията на търпеливото небе чрез строгостта на потъмнял мрамор. Пак там на Агората, в центъра - една малка византийска църквичка от 11 век, контрастираща на патетиката на Античността. Съхранила е очарованието на ранното християнство - малки, фини форми, сякаш деликатни, всичко се вижда в строежа й: тухличка - по тухличка, камъче по камъче, сякаш символизиращи самостта и достойнството на всеки един богомолец през вековете.

11 юли 2007

Бележки към значението на думата "изкуство"


Думата "изкуство" обикновено се използва в най-широк смисъл. В този широк смисъл под нея обикновено се има предвид някакво умение, което не е естествено разпространено сред хората, а се придобива след известен период на упражнение и добиване на опит. В същия този смисъл например се говори за изкуството да балансираш върху опънато въже, изкуството да свириш на гребен, изкуството да масажираш, изкуството да лъжеш или пък изкуството да се харесваш на всички. Във всички тези случаи думата „изкуство” е синоним на добре овладяно умение.

Нещо съвършено различно обаче се има предвид, когато кажем „изящни изкуства”. Френският и вече универсално приет термин за това е beaux arts. Тези изкуства се наричат така, защото те имат работа не с постигането на някаква полза или на телесно удоволствие чрез някакво умение, а се отнасят до явление от съвсем друг род, а именно - красотата. Изящните изкуства биват най-общо три – изобразително изкуство, музика и литература, заедно с множество смесени или синкретични форми, каквито са например операта и киното.

Изящните изкуства имат за свой медиатор (посредник) благородните или теоретичните сетива, които са две: зрение и слух. Зрението и слухът се различават от останалите три сетива (обоняние, вкус и осезание) по това, че те не се нуждаят от разлагането, разпадането или вещественото обладаване на своя обект.

В този смисъл няма нищо чудно в това, че в протежението на цялата човешка история „изкуствата”, които се основават на последните три не-благородни сетива, като готварството (вкус), парфюмерията (обоняние) и масажът (осезание) не се считат за изящни изкуства. Французите например, при все че минават за най-големите ценители на качественото вино или на умелия сексуален масаж, никога не биха определили съприлежащите им умения като beaux arts. Обратното би минало за проява на наивност или дори на глупост.

10 юли 2007

Красотата е жестока! /ескиз/


Красотата е жестока!
Към кого е жестока? Ами че към живота.

Красотата забива тарана си в тялото на живота, той протръпва, гърчи се - конвулсии, писъци, сълзи и изумруди...
Обаче на вас да не ви е жал за живота!?! Не бива! Дебелокож е той, дебелокож, досущ хипопотам. Рубенсовият хипопотам, раззинал паст, в предсмъртна агония, при все това по-жив от всичко останало. Цветовете са контрастни, недопустими, великодушно агресивни.
Но моля ви, накъде се е затичало това девойче? Не я пускайте в картината!

______________________________
Картината: П. П. Рубенс, Лов на хипопотам, 1617

Бургаски парапет /миниатюра/


Пейките в ляво от казиното. Свечерява се. Рибарки с тънък писък летят и рисуват траектории по мастилено синьото небе. Вятърът игриво роши вълните и ги тласка към брега. Хоризонтът се чуди кому да отстъпи - на морето или на небето.

Косата ми е току-що остригана и приятно чувствам ласките на вятъра по темето си и над ушите. Сякаш ръката на девойка. Твоята ръка...

Щрак! - от отварянето на водката. Дневната светлина вече съвсем премижа. Поморие отдавна вече не се вижда скрито в морска мараня. Разливаме. Припламва фарът на остров Св. Анастасия. Обожаваме неговия нечетен ритъм. Цък____Цък_Цък____Цък_

Минало и бъдеще са се обединили и са полегнали в скута на настоящето.
Един самотен гларус е кацнал на покрива на казиното и отегчен от нашите разговори е наченал своя плавен речитатив за живота, вселената и всичко останало...

Nucleus



Nucleus
, Hemispheres /Live/, 1970


Любимият ми джаз-рок концерт.
Много ентусиазирано свирене съчетано с типична британска резервираност. Първото - в похвата, второто - в третирането на темите.
Съдържа материал от първите два студийни Nucleus.

Записан е март 1970 на два различни сешъна в Лондон и Брюксел, месец преди излизането на Bitches Brew на Майлс Дейвис. Това съчетано с излизането на Third и Noisette на Soft Machine (още по рано - януари 1970) ясно показва, че британският арт-джаз-рок възниква напълно независимо по отношение на американския фюжън.

Музикантите:

Йън Кар - тромпет, флигорна
Браян Смит - тенор-саксофон, сопрано-саксофон, флейта
Крис Спединг - китара
Карл Дженкинс - обой, баритон-саксофон, пиано
Джеф Клайн - бас
Джон Маршал - ударни

Ехо


Когато сме Аз и Ти, няма никакво то. Светът се смалява, смалява до точица - нашата взаимност. Времето поспира, оглежда се и се ослушва. Когато разбира, че няма никой друг освен нас двамата, поляга да си почине в твоите очи.

Ах как искам да изкопая дупка в земята и да изкрещя в нея тайната си: "Обичам те!".

Оттеглям се тихо, дано да няма ехо.


09 юли 2007

Популяризаторски коментар върху четирите момента на съждението на вкуса у Кант


1. Вкусът е способността за преценка на един предмет или на един начин на представяне чрез удоволствие или неудоволствие без всякакъв интерес. Предметът на такова удоволствие се нарича красив.

2. Красиво е това, което се харесва всеобщо без понятие.

3. Красотата е форма на целесъобразността на един предмет, доколкото тя се възприема при него без представата за една цел.

4. Красиво е това, което се познава без понятие като предмет на едно необходимо удоволствие."

Имануел Кант, Критика на способността за съждение, с. 86 -121

***
Коментар:

1. Първата дефиниция на Кант касае първия момент на съждението на вкуса съгласно неговото качество. Тук акцентът пада върху чувството за удоволствие без интерес. Какво означава това? Че естетическото удоволствие визира предмета без всякакъв интерес свързан с неговото използване, консумиране или възможни облаги, които би могъл да принесе. Например когато гледаме на една красива жена като на възможен сексуален обект, ние я гледаме с определен интерес, т.е. не я гледаме с естетически поглед (не виждаме красивото в нея). Също така - когато гледаме на едно произведение на изкуството с някакъв търговски, социален или комуникативен интерес, ние също не виждаме красивото в него. Например когато гледам на една картина, албум, книга и т.н. с оглед на някакъв интелектуален престиж или пък общуване с определен кръг от хора, които те биха могли да ми донесат, тогава аз не гледам на тях с естетически поглед (не възприемам красивото в тях).

2. Вторият момент на съждението на вкуса касае неговото количество. Тук акцентът пада върху всеобщо без понятие. По принцип понятието носи в познанието всеобщите признаци на даден клас от обекти. Въпреки това в естетическото удоволствие ние харесваме предмета, без всякакво понятие на какви признаци всички обекти трябва точно да отговарят за да ги наречем красиви.
И въпреки това ние го харесваме всеобщо, т. е. считаме, че в наше лице всеки един субект на естетическо възприятие би трябвало да се съгласи с нас (стига харесването да е искрено).
 

3. Третият момент на съждението на вкуса касае неговото отношение. Тук акцентът пада върху целесъобразност без цел. Ние чувстваме, че в естетическия обект всичко е свързано чрез някаква целесъобразност сякаш в един цял организъм, т.е. няма нищо случайно, без заедно с това да можем да познаем една цел, на която всичко това да служи.
Това е свързано и с факта, че изкуството не може да има служебна роля спрямо някакви външни неестетически цели - били те прагматични, познавателни, морални.
 

4. Четвъртият момент на вкуса касае неговата модалност. Тук акцентът пада върху необходимо без понятие.
Това е свързано с чувството за принуда, с която красотата сякаш ни обвързва - ние не можем да не я признаем. И въпреки това тази принуда не е рационално познаваема - ние не можем да познаем чрез понятие основанието, поради което следва да я признаем.


Моля, върнете времето! /разказ/


Беше преди около три години. Раницата проскърцваше на гърба ми, нищо че бе нова и почти празна. Всичко наоколо показваше един свят на чужди хора, бледи, затворени, бозаво облечени. Дори разбиращата им усмивка беше някак си далечна и поради това изглеждаше пренебрежителна. Бях тръгнал на съботния пазар (колко снизходително – има пазар цели два пъти в седмицата!), единствено на който човек може да си купи разни ориенталски вкусотии. Например: бяло саламурено сирене, сармички, кьополу и мариновани чорбаджийски чушлета... Носталгия към балканското, ще кажете? – Вероятно е така.

Първо започвах да обикалям измежду разните фургончета за да се насладя на атмосферата, цветовете и да вдъхвам аромата на екзотичните подправки. Ето това ми харесва тук – въздухът по принцип е толкова безличен откъм мириси, че когато човек попадне на едно такова приказно ориенталско оазисче от стоки (разбира се перфектно подредено и спретнато), контрастът е толкова силен, че всеки нюанс от ухания те удря като откровение. Нещо като обонятелна симфония. И няма как да не се сетя за един разказ на Стинислав Лем, в който неговият герой, гост на далечна планета (почти досущ мен), с мисълта, че отива на класически концерт, пропуска назалната симфония, която всъщност изпълняват, поради хремата, която го мъчи. Но аз сега нищо не изпускам, а възприемам и се радвам на чудното, почти стилизирано многообразие от аромати.

И точно тогава изведнъж я видях отново – момичето от първия ден! Беше пред щанда с маслините, с гръб към мен. Познах я по прическата, като купичка, скосена навътре, отзад и отстрани, така че се виждат половината от ушенцата й, цялото й тънко вратле, с мъничко триъгълниче от мъх в средата, обърнато надолу. Да ви кажа, изтръпнах. Точно снощи, убеден, че повече няма да я видя, експлоатирах спомена си като я слагах да си ляга гола до мен, мъчейки се да възстановя и най-малкия детайл от лицето й в паметта си. Вероятно ще попитате: Е добре, кое е това момиче, откъде го познаваш? Ами да ви кажа - аз съвсем не я познавам, нито знам как се казва. Спрях я случайно още първия ден, когато пристигнах и когато търсих онази проклета университетска „гостоприемница”, чийто точен адрес бях забравил на листчето в София. Момичето не знаеше къде се намира, но започна да размишлява на глас толкова мило и толкова загрижено да ми помогне, че аз направо се трогнах, размазах се от уют в този чужд за мен град. За съжаление това продължи само няколко минути, дори сега си мисля, че вината за това беше моя. Аз някак си се опасявах да не би да й губя времето, така че някак си прибързано и твърде учтиво й благодарих, макар тя като да бе склонна да тръгне да търси гостоприемницата заедно с мен. Колко пъти след това прехвърлях тази сцена в паметта си! – когато се разделяхме и двамата сякаш бяхме тъжни и огорчени от онези мои чужди думи на благодарност, прекъснали срещата. И ето аз сега я виждам отново, тя тъкмо плаща за маслините и ще се обърне. Аз изведнъж се отърсвам от вцепенението, правя припряно няколко крачки напред покрай сергията в излишното желание нашата среща да изглежда като в движение и напълно случайна. И ето тя вече се е обърнала и ме вижда. Плаха усмивка от радост грейва на лицето й. Аз също се усмихвам, но краката ни не ни слушат – те правят още по една, макар и нерешителна крачка и ние вече сме се разминали - само с по едно Hallo за поздрав.

Този път вече завинаги.

______________________________________  
Всяка прилика с действителни лица и събития е по специфичен начин случайна, единствено чрез което може да е и закономерна, т.е. естествена.

08 юли 2007

Един малко известен исторически факт


Когато след превземането на Йерусалим и успешното приключване на Първия кръстоносен поход на един от водачите - Реймонд дьо Сен-Жил, Тулузки граф, му предлагат да стане владетел на новооснованото Йерусалимско кралство, той отхвърля с думите: "Няма да нося корона от злато, там където Христос е носил трънен венец."

Тези думи безкомпромисно показват, че рицарството не е било само идеал.

06 юли 2007

The Margin


Радикалният звук.
Ръждивата китара, пепеливият бас и саркастичният глас освобождават живота от всичко излишно. Без поза и без вживяване. С разбиране. Една клетка изкуство, един цял свят. Агресията е в самоочистването, отърсването. Отговорност най-вече към себе си. Резултатът е нежност.

Портрет


Ел Греко (1541 - 1614) не е пейзажист, тази картина е по-скоро изключение. Може би тъкмо поради това той е изрисувал града, сякаш прави портрет. Линиите са стилизирани и същевременно нетенденциозни, допускат вариативно тълкуване на характера. Челото на града (небето) е сякаш осенено от мисъл, още непрояснена, с отделни топоси, които навяват догадки, досущ енигматичното изражение на едно непроницаемо лице. Дефилето на реката задава личната архитектоника, строга и същевременно вглъбена, с мрачни зевове – една лична несантиментална тайна, която не е вманиачена в търсенето на изповедник.

_______________________________________________________
Ел Греко /Доменикос Теотокопулос/, Изглед от Толедо, 1597

Манхайм


Твърди, рязко проточени форми. Без дълбочина - сплав и смес, със строго очертани граници. Стерилитет - лишеност от пластика. Тук-таме все още битува едно островно минало отпреди войната, задушено в агресията на новия просперитет. Цветовете - има ги, но изглеждат излишни и насилени. Сякаш едно измерение е напълно достатъчно - отраженията върху полираната плоскост на непроницаемите до слепота прозорци на бизнес-сградите.
Трамваите безшумно се шмугват покрай мен, а аз имам останала една-едничка бира в раницата. Преди попълването на запасите, сядам да я изпия пред стария Rathaus. Тук с християнска откровеност и със златни букви все още се изисква съжителството на двете каменни девойки на фасадата - Justicia (Справедливостта) и Pietas (Милосърдието).

Музиката на Magma



Magma е най-добрата джаз-рок-арт-авангард формация за всички времена. При никоя друга група не може да се чуе подобен стил. Нарича се zeuhl.

 Magma са французи, пеят на измислен език (kobaia), който звучи като нещо средно между холандски и фински, обаче на по-лиричните пасажи северняшката му твърдост отстъпва на нещо по-близо до мекотата и песенноста на френския и италианския.

Кристиан Вандер, основателят на групата, съчетава с основание репутацията на един от най-добрите съвременни композитори, а и на един от най-добрите джаз-барабанисти.

Стилът е някаква сплав между класическа хорална музика, нео-барок (например "Carmina burana" на Карл Орф), джаз-фюжън, психеделия, арт-рок и експериментален авангард, обаче не може да се сравни с нищо чуто дотук. Вокалите са насечени, репетативни (често една тема се повтаря с нарастващо напрежение, докато се преобърне в друга), има многогласие между мъжки и женски вокални партии, басът е джазов, клавирът е психеделичен, често има включена брас-секция или отделен тромпет или сакс.

Има нещо средновековно, мистично, дори ритуално-оргиастично в звученето, напълно отсъства атмосферичността, танцувалността, резигнацията и лигавенето в стандартния американски джаз.

Изключено е Magma да се слуша като фон, това е музика, която изисква внимание, в противен случай неусетно полудяваш.

04 юли 2007

Реципрочност


Когато отмъщението е насочено към себе си, ти искаш да убиеш всичко в другия, което те е страх да си позволиш да бъдеш ти.

Когато отмъщението е насочено към другия, ти искаш да убиеш всичко в себе си, което би ти позволило да го разбереш като "ти".

Старият Созопол


Меко слънце криещо се зад перести облаци. Тихи стъпки по неравния паваж. Времето замира и се зъвърта в пиян транс из зелените кълнове на смокините, избили в краищата на все още сиво-зимните клони. Спокойствие се стеле се на талази и бавно покрива изтеглените на кея рибарски лодки.
Мирише на съхнещи водорасли и солени водни пръски. Там на скалите. Където се срещат стихиите на водата и земята, където хоризонтът е вертикален, а спомените бавно плетат платното на бъдещето.

Философската уличка - "Анаксимандър". Той сякаш присъства тук със своето архе: безпределното. Онова начало, което е и зачатието и смъртта на всеки предел. Отвъд всяко очертание и линия на старите къщи, отвъд постоянно съхнещото дърво, се простира без-началното, което дава начинание на всеки контраст. Възмездието, което търпи тук крайното, обаче е търпеливо възмездие, то като че се е въплътило в плавния речетатив на самотен гларус, който сякаш вечно ще се сбогува със самия себе си...

Мирише на сол и на съхнещи кафяво-зелени водорасли и аз бих искал да погледна на света през кехлибара на още една бира...

02 юли 2007

Толедо


Толедо – градът на Ел Греко. Реката като змия го е пристегнала от три страни, а хълмът сякаш естествено израства в крепостни стени. Тесните улички са с неправилна форма, с избелени от слънцето зидове на къщите, по които осмелилите се да навлязат автомобили чупят страничните си огледала. Разхождам се, а устата ми е суха, някак си по Дон-Кихотовски съм престанал да отделям слюнка. Това не е просто метафора за отсъствието на желание, на нагон, а като че ли самата архитектура търпеливо изсушава тялото, оставяйки блясък на креда само в очите. Редуват се дюкянчета с дамаскинати, известните толедски бижута, с фини златни филиграни върху плътно черен фон. Да, признавам, златото може да бъде красиво и въодушевяващо, но единствено когато, бидейки само ефирно и леко, контрастира с тази попиваща всяка светлина черна основа. Небето е подкупващо синьо, позачервено по краищата, а изкачвайки се по едно тясно уличенце (толкова тясно, че спирайки, едва мога да си сложа ръцете на кръста) излизам пред една от най-прекрасните гледки – тънкият и лек кръст на отсрещната църква безкръвно е разсякъл синевата. По-късно, връщайки се обратно, завивайки зад един ъгъл попадам на две героини, вероятно скоро напуснали картина на Ел Греко. Както може да се очаква, лицата и телата им (макар и невисоки) са странно издължени, а в очите им светлее онзи топъл поглед, сякаш току-що са видели Христа. Разпънали са някаква дреха и със звънки гласове приканват едно малко коте, спряло се несигурно по тънкия перваз на втория етаж, очевидно неспособно да са върне към един обрамчен с обветряни дантели прозорец, да скочи, да се довери.

01 юли 2007

Протагор


Протагор се протегна, после си обу сандалите на две на три, и кършейки рамене за да прогони полепналия нощен хлад, се запъти към любимото си място под платана. Наблизо шуртеше ручейчето на прекрасната малка нимфа-наяда Кризомена.
Полегна на хълбок, разгъна ръкописа си, където с различни почерци, под различни ъгли, и в различни пресечни точки се срещаха вариантите на едно и също твърдение: "Нимфата е мяра на всички неща". Идеята беше следната: аз ставам и лягам, влизам и излизам, забавям се или се забързвам, вдишвам или издишвам, повдигам вежди или сключвам вежди - и всичко това единствено с мисълта за онази малка нимфа, следователно ... нимфата е мяра на всички неща.
Нещо обаче бе неясно в това твърдение и то бе точно неопределеността на определителния член. Дали под това "-та" на "нимфа-та" трябва да се разбира точно малката Кризомена, или пък "нимфостта" на всички нимфи изобщо?
Тогава един стършел прелетя пълна орбита около главата му, той осъзна себе си като субект на любовта си и му дойде отговорът на въпроса. Ако промени твърдението в следното: "Човек е мяра на всички неща", всичко си идва на мястото. Всички нимфи в миг намират оправданието за съществуването си в човешкия ум, а когато се каже "човек" няма нужда да се уточнява дали се има предвид само моята интимно-скъпоценна личност или безкрайната армия от онези, които биха могли да са на мое място.
Плавна благост се разля по софистическите бръчки на Протагор, и той стана да потърси добрия старец Пан за да му измоли буркан с вино.